Защо някои хора казват, че не са щастливи? Защо за тях щастието е дестинация? Не е ли щастието път? Защо не се наслаждават на пътя? Да не би мислите им да са насочени към крайната точка? Наистина ли има толкова много хора с крайна дестинация щастието... или по-скоро Великото Щастие? Те не виждат ли, че щастието е непрекъснато до тях? А може би нямат време да се обърнат да го видят? Толкова далеч ли им се струва? А може ли щастието да ги изненада? Може ли да ги посети в момент, в който не очакват? Тогава дали си мислят, че са пристигнали до крайната си цел? А може би след това щастието се скрива отново? И те продължават да го търсят, нали? Продължават да пътуват? А дали пътят им се струва безкраен? Като хоризонта? 

 Е, няма ли накрая да си кажат, че са при щастието? Или не искат да стигат до него? Е, защо да не искат? За да им е по-леко като мислят за него? Нали в същото време го няма? Само мисълта за щастието щастие ли е? Ние, хората, сме много объркани същества.