Виждаш как настъпват тъмни мрачни облаци. Бавно, но сигурно.  От едната страна небето е все още светло и ясно, тук-там има по някое пухкаво бяло облаче. От другата страна, като безмилостна армия на Разрушението идват сивите намръщени облаци, предвождани от Вятъра.

Като изчакваш да видиш какво ще стане с бурята, тя идва все по-близо. И когато вече виждаш тъмносивите облаци и над себе си, осъзнаваш, че тя наистина е тук.

Изведнъж цялата прах по земята се вдига на талази и посипва всичко. Посипва къщите, посипва дърветата, влиза в очите ти. Може да се видят дори малките „хеликоптери“ на дървесните семенца, тревожно понесени в незнайна посока.

Хълмовете в далечината, които все още се радваха на последната светлина на деня, сега са обагрени в мръсножълт фон.

Но нали затова е бурята. За да отмие мръсотията, която се е наслагвала дни наред по улиците (и в хората).

Може би имаме нужда от повече бури. Бури, които да дойдат със силен гръм и да отмият всичко, оставяйки само бруления спомен за себе си.

Понякога най-добрият начин за пречистване е като този на бурята. Изведнъж.